Навън пейзажът бързо се променя,
въпреки непостоянството на времето:
листенцата на джанките за една нощ се отвориха
и го опаковаха със светлината си.
Въздух – на цветчета:
от блясъка на аристократичното бяло,
неудържимо златно и помпейско червено
до царствения пурпур – короната на изгрева.
Повторение на естествените състояния на сезона,
докато някой закъснял облак не ги затвори в себе си.
И в неумело очертаната форма да пламне ново слънце –
сякаш душа се разсънва.
...Обичам да се движа успоредно на канала.
Храстите на люляка все още тъмнеят,
но резедата на дърветата очертава
живия пунктир на пролетта.
Неделната тишина в центъра напомня
за някогашните стари квартали:
с празни кафенета, с продавача на вестници
и с раннобудни баби, приклекнали на ъгъла срещу Попа,
с букетчета от диви виолетки и иглики.
Около паметника,
обичайната суматоха отсъства.
Все още е рано за срещи.
Само трамвай номер десет, с ударите си по релсите,
дава знак за маршрута си:
през Графа – към горичката
с най-романтичната за София спирка „Вишнева”.
Сигурно гълъбът, който живее от години
в мансардата на кантона,
вече е кацнал на дървения перваз
в очакване на любимата.
Старите върби пред черквата „Свети Седмочисленици”
са вече разлистили ореолите за кубетата.
В неузряло зелено.
А здрачът вече е готов да ги вдиша,
за да създаде втора реалност:
всеки път различна.
И никой не знае каква ще е днес.